Основните сили на въстаналите се стичат в Чипровския манастир. В онова време манастирите са главната духовна опора. Православната вяра ги събира и зарежда с борбен дух, със смелост и готовност да се жертват за свободата на Отечеството, за социална справедливост.

Затова в Чипровския манастир, както преди, така и сега и по-късно, се събират годните мъже на Чипровци, Мартиново, Железна, Копиловци, Дълги дел, Дива Слатина, Превала, Горна  Лука, Митровци и Говежда. По 10-15 мъже, дошли от селата Бистрилица, Гаганица, Белимел, Еловица, Помеждин, Главановци, Лопушна, Соточино, Сръбляница, Горна Ковачица, Винище, Живовци и др. От останалите села на Берковската каза, според Димитър Маринов, излезли по двама-трима до петима бойци.

Игуменът Пахомий служи божествена литургия и благославя въстаниците. Те остават в манастира да чакат делегацията и оръжие от Сърбия. Тук ще поясним, че подготовката на въстанието започва преди 1832 г., когато сръбският крал Милош чрез свои емисари подклажда бунтове, като обещава и помощ. В следващите години обаче, след като присъединява източните нахии и за да не влезе в противоборство с Портата, Милош сам потушава подтикнатите от него въстания - Нишкото през 1835 г., Пиротското и Белоградчишкото през 1836 г.

Решението на кнезовете и старейшините от Берковска каза (околия) е въстанието да се дигне на Спасовден. За предводител е избран Манчо Пунин от с. Бистрилица. Негов помощник е Петър Стоянов, а писар - Мито Попандреев от с. Копиловци. Известност тогава добива Ганчо Ковачът от с. Лесковец. За Сърбия те пращат делегация да съобщи за въстанието и да докара оръжие. Тя стигнала там на 5 юни, но всички делегати били арестувани от сръбските власти.

След това княз Милош ги пуснал, като наредил да се върнат и да съобщят на струпалите се при Чипровския манастир 3000-4000 планинци да се разотидат, защото в противен случай ще прати войска срещу тях.

Когато се почва въстанието в Берковица, се пръска слух, че въстаниците са 15 000. Това всява страх в тамошните управници. Турците докарват войска при с. Белимел и почват преговори с въстаниците, които продължават до Петрови пости. След като официалните власти дават гаранции за земята и данъците,  предводителят Манчо Пунин разпуска въстаниците, а  сам забягва в Сърбия. Милош обаче го заточава в гр. Кюприя.

Така завършва Манчовата буна. Берковският управител е сменен, но въпросът за данъците и земята остава нерешен. Населението е излъгано и затова на следващата година отново въстава. В историята това следващо възстъние е известно като ВЪРБАНПЕНОВОТО ВЪЗСТАНИЕ