През желязната епоха - първото хилядолетие пр.н.е., Берковският край е обитаван от тракийското племе мизи, а през средата на хилядолетието тук отсядат сродните трибали. Траките изграждат крепости по стратегическите височини, отглеждат пшеница и овце, обработват желязо и плавят злато в поречията на Златица и Врещица.

Началото на новата ера се ознаменува с римското господство и романизоването на местното тракийско население. За развитието на икономиката и културата през първите векове говорят богатите находки в разкритата римска вила край с. Калиманица, от разкопките на Берковското кале, Лесковското градище и некропола край него, земленият бент под с. Котеновци, свързан с промиването на злато, каменната пластика, накитите, монетите, оръдията на труда и оръжията, битовата и строителната керамика, които се съхраняват в Историческия музей - Берковица.

Берковският край преживява съдбата на Първата българска държава, на Византийското робство, на Второто българско царство и падането му под Турско иго. През османското владичество Берковица е седалище на каза (околия). Берковица като административен център може би се е развил през Второто българско царство. Регионът не остава настрана от въстанието на Константин и Фружин (1408-1413 г.), от Чипровското въстание (1688 г.) и от това през 1689 г.

Тогава градът е освобождаван, а живеещите в него турци забягват в далечни краища. В молба до султана те молят да им се прати войска за постоянна охрана. Със султански ферман от 21.Х.1717 г. на гарнизон в Берковица са изпратени 1200 войници. Въпреки това планинците отново се вдигат на борба, когато австрийските войски достигат гр. Ниш, както през 1737 година.

През последните 2-3 години на ХVIII в. градът е разрушен и опожарен от сраженията между войските на Осман Пазвантоглу, укрепили се в него, и тези на султана, обкръжили града.

В първите десетилетия на ХIХ в. Берковица се възобновява и развива в известна степен стопански и културно. Това развитие обхваща и българите, които съставляват половината от жителите на града. Но отношенията между българи и турци в казата се изострят, особено поради непровеждане на поземлената реформа.

Вместо да бъдат освободени от ленната спахийска система, селяните са прогонени от домовете и земята им, а на тяхно място Портата настанява изгонените от Сърбия турци. Сега десятъкът и данъците се събират двойно - от спахията, и от държавата. Отгоре на това са и големите безчинства на турския околийски управител Мехмед ага. Положението на българите става нетърпимо и те се готвят за въстание. За това спомагат и сръбските емисари, които обещават помощ с оръжие.